Сърце на войн - украинският Канал 5 с разказ за кореспондента на OFFNews Горица Радева

Украинският Канал 5, една от най-гледаните телевизии в страната, публикува обширна статия за доброволката и кореспондент на OFFNews в Украйна Горица Радева. 

"Тя е родом от България. Била е изумена от смелостта на украинските войници, особено на бойците от „Азов“. И е решила да бъде сред тях. Преместила се в Украйна, започнала да помага на фронта, да пише репортажи, да организира тренировъчни лагери. Тя има сърце на воин. Момичето тежи 45 килограма, но въпреки крехката си физика, мечтае да стане пехотинец - без никакъв патос", започва статията на Наталия Васьо.

Украинската журналистка подчертава:

„Невероятно е, но тя има повече любов към Украйна от някои наши граждани. И това е в действията и думите ѝ. Тя е научила украински много добре. Разговаряхме без преводач. И когато ѝ направих комплимент за езика ѝ, тя се усмихна и отговори: „Казвам на всички в България, че живея в Украйна и говоря само украински.“

Горица е журналистка и актриса по образование. Тя е на 28 години. До 2023 г. е работила в сферата на сценичните изкуства, но след пълномащабното нахлуване изоставя работата си в театъра, за да помогне на украинските военни.

От първите дни на войната тя следи събитията в Украйна, особено героизма на бойците от 12-та бригада на Националната гвардия на Украйна, които държаха фронта в Мариупол. Тяхната смелост, преданост и непобедимост ѝ направили дълбоко впечатление.

„Когато видях интервю с бойците, завърнали се от плен, нещо в мен се преобърна. Казах си: „Искам да бъда с тях“, спомня си Горица.

През лятото на 2023 г., когато бригадата официално се завърна на фронта, тя се премести от България в Украйна. Първо живее в Одеса, след това в Харков, където е домът ѝ сега.

Горица активно помага на 1-ви батальон и Медицинската служба на бригадата, която се е превърнала в пример за нея. Докато живее в Украйна, тя едновременно организира дарителски кампании в България - за автомобили, зарядни станции, "Старлинкове", термовизионни мерници и друга техника. Работи и като кореспондент на OFFNews. Горица разказва на българската публика за войната в Украйна. И не се отказва от мечтата си - да се доближи до тези, на които се възхищава най-много.

"Когато се преместих, видях: Украйна не са само тези, на които се възхищавах"

Страната се оказа не съвсем такава, каквато Горица си я представя от предишните си кратки посещения.

"Бях шокирана, когато срещнах хора с проруски възгледи. Беше болезнено да видя колко много са безразличните. Те си живеят живота, докато други се борят за свободата на страната си", казва тя.

Има и неприятни впечатления от бюрокрацията в Украйна.

"Добре е, че не се разочаровах от тези, заради които дойдох. Те останаха за мен остров на нормалността в тази страна. Дори плаках и казвах: „Ако не бяха тези хора, вече щях да си стегна багажа и да се върна у дома. Но разбирам: никъде по света не е идеално. Всяка държава си има свои проблеми. Бюрокрацията и корупцията все още не са напълно преодолени никъде.“

За опитите да влезе в пехотата

Горица многократно е отправяла молба към момчетата, които нарича свои братя по оръжие, да я вземат в пехотата. Някои го приемат като шега. Но тя не се шегува.

"Казах им го многократно. И те отговаряха: „Това е смешно. Тичай поне 10 километра с екипировка - тогава ще говорим.“ Най-смешното е, че не мога да съм без нея. И вероятно дори не мога да вдигам пълна екипировка - тежа 45 килограма. Знам, че никога няма да стана супер ефективен пехотинец. Знам, че ще бъда убита в първата битка. Или по-рано. Но също така знам колко смърт и разрушения съм видяла. И единственият начин да спра всичко това е да се изправя срещу врага на фронтовата линия", казва тя.

Желанието ѝ да се присъедини към пехотата е и въпрос на съвест. Горица си спомня един човек, с когото е записала интервю. Той е бил на 20 години. Мечтал е да види света, защото никога не е пътувал извън Украйна. Той е бил единственият син на майка си. И е загинал.

"А аз имам три сестри и брат. Пътувала съм повече, живяла съм повече. И ме преследва мисълта, че можех да умра вместо него. Много момчета, които са били на 20 години, вече не са сред нас", казва Горица Радева.

Тя не крие, че последните години са разкриха много емоции в нея и че не всички от тях са светли.

"Това също е факт. Не е положителен, но е факт. Но това е реакция на всички смъртни случаи и разрушения. Натрупала съм много гняв към тези, които донесоха толкова много болка тук. Знам, че не е по християнски, но искам да отмъстя", казва българката.

Еднопосочен билет

Горица вече е била неведнъж в Краматорск, Славянск, Лиман, Покровск, Константиновка - там е събирала материали за репортажи за войната и живота на украинците. Но най-важното е, че се е запознала с любимите си войници.

Първото пътуване в Донбас е било най-запомнящото се за нея, защото е била убедена, че няма да се върне.

"Мислех, че пътуването до Донбас е еднопосочен билет. Мислех си: най-накрая ще отида, ще се срещна с момчетата, но бях 95% сигурна, че ще умра. Сега е смешно, но тогава това беше моето чувство", казва Горица.

Дори се сбогувала с кучето си.

"В Одеса през нощта прегърнах кучето си, казах му, че го обичам, сбогувах се. След това в Киев говорих с почти всичките си роднини и приятели (те също си мислеха, че ще умра), опитаха се да ме разубедят. Искаха да се откажа и да не отивам. Казах им: всички ще умрем така или иначе, така че е по-добре да се срещна с тези хора, на които се възхищавам след събитията в Мариупол", обяснява доброволката.

"Когато пристигнах, беше доста смешно, защото се срамувам пред непознати. Момчетата ми казваха нещо, предлагаха ми храна, напитки... А аз седях, смутена и просто казах: „Не, благодаря. Не искам нищо.“

Но това беше само първия път. След това когато ходя при тях, сякаш се прибирам вкъщи. Все още се срамувам в началото, ако има непознати.

Най-спокойно ми е до тях.

Сега, когато Горица отива в Донбас, тя не изпитва страх.

"Всеки път съм много щастлива да отида при момчетата, да ги видя. Чувствам се по-спокойна, когато съм с тях. Дори в България не се чувствам толкова уютно и спокойно", казва тя.

Трудно ѝ е да се свикне с разрушенията.

"Сякаш вече съм свикнала, но всеки път ми е тъжно да видя разрушени градове и села. Утешавам се с факта, че всичко ще бъде възстановено, когато войната свърши.

Най-големият шок за нея е тялото на дете под развалините

"Най-силно ме порази моментът, в който снимах репортаж за обстрела на във висока сграда в Одеса. Пред очите ми тялото на тригодишно дете беше извадено под развалините", казва тя и признава, че войната се променя и вече е различна.

"Колкото и странно да звучи, станах по-спокойна. Преди бях много ядосана на много неща – на неща, свързани с театъра, с политиката, с действията на определени хора. Можех да се ядосвам с дни на някакви корупционни схеми и искрено да се чудя: „Как тези хора могат да крадат от театъра, та това е храм?“ Беше лесно да ме обидиш. Сега не е. И сега съм спокойна", казва Горица.

Страх - само за кучето

"Не се страхувам за себе си. Сама избрах този път. Но понякога много се страхувам за моя Арт (така Горица нарича кучето си йоркширски териер, Арт е „изкуство“ на английски). Защото то не е избрало и аз го влача със себе си. Кучетата са евакуирани от Донбас и аз го водя там. И много се страхувам за братята си. А що се отнася до мен, каквото ще става, ще стане", добавя момичето.

„Ако руснаците не бъдат спрени тук, в Украйна, те ще продължат по-нататък!“

Любовта към защитниците не е единствената мотивация на Горица. Тя е убедена, че става дума и за нейната родина България, която тя не иска да види разрушена. Присъствието ѝ в Украйна е и опит да спре бедствието на прага на собствената си страна.

"Ако руснаците не бъдат спрени тук, те ще продължат по-нататък - или към балтийските страни, или към България. Не искам родният ми град да стане като Бахмут. Не искам бомби и дронове да падат върху главите на сестрите и брат ми.

За някои - героиня. За други - предателка

В родината си Горица предизвиква много различни реакции.

"В България около 20% от хората подкрепят Украйна, същият брой - страната агресор. Останалите са безразлични: живеят собствения си живот. Станах донякъде популярна сред тези, които поне по някакъв начин подкрепят", казва тя.

Действията на Горица предизвикват не само съпричастност.

Някои ѝ се възхищават, други я наричат ​​нацистка и национален предател.

Но за нея е важно нещо друго.

"Важно е първите да помогнат на момчетата. И те да разберат: Русия е голяма заплаха и за нашата страна", добавя кореспондентката на OFFNews от Украйна.

„Искам да ви разкажа за едно момиче от Донбас...“

Често я питат какво ѝ дава сила. Разбира се, това е армията. Но понякога е просто някаква история.

"Например, едно от последните ми интервюта е историята на Мария от Макеевка. Тя е на 20 години. Израснала е в окупираната територия. Но казва: „Аз не съм Маша - аз съм Мария. И никога не съм се смятала за рускиня.“ Отнели са ѝ украинското училище, наложили са чужд химн и знаме, майка ѝ е вярвала в „руския свят“. Тя си остана себе си. И сега живее в Харков. Говори украински. И много обича страната си. Докато има такива хора, ще има и Украйна. Това интервю е за тези, които вярват, че в окупираните територии има само „онези, които чакат Русия“. Докато там има поне един човек с украинско съзнание, имаме за какво да се борим. Донбас е Украйна!", казва Горица.

Думи към украинците

Накрая Горица споделя това, което иска да каже на украинците сега.

"Разчитайте на себе си и на Европа. Не вярвайте на всички тези приказки за скорошно примирие. Помогнете на армията. На тези, които чакат своите близки от плен, пожелавам да получат добри новини възможно най-скоро. Нека украинците не се отчайват. Нека помнят, че рано или късно всяка война свършва и доброто почти винаги побеждава", казва момичето.

Тя говори и за това, което боли – загубата на единството, както и растящото обезценяване на военните.

"Бих искала украинците да се фокусират по-малко върху това, което ги разделя. Победата е възможна само когато се обединят отново, както направиха в началото на пълномащабната война. И, може би, най-важното е да се отнасят към военните и ветераните с малко повече уважение."

Мечтата за къща в Донбас

Горица казва, че докато войната продължава, работата ѝ няма да се промени.

"Ще правя това, което съм правила и правя. Ще пиша, ще публикувам, ще организирам тренировъчни лагери. А когато войната свърши, ще спя няколко седмици. След това ще пътувам. И след това ще се върна в театъра."

Тя има още една мечта. Свързана конкретно с Украйна.

"Да построя къща край езеро в Донбас. И да прекарвам всяко лято там. И хора от България, които подкрепят Украйна, да идват на гости, за да видят красотата на Донбас."

И нещо лично

Има един човек, към когото Горица изпитва чувства. И това също е част от нейната история тук.

Позивна - "Зоуи"

Докато подготвяхме това интервю, Горица вече беше избрала своята позивна.

"Изборът не беше лесен. Но в крайна сметка - "Зоуи". На гръцки Ζωή е "живот" - освен просто име, така и самия живот.

Следете новините ни в GoogleNews